събота, 22 октомври 2016 г.

Георги Господинов – "Физика на тъгата"

Физика на тъгатаФизика на тъгата ot Георги Господинов
Оценка: 4 от 5 звездички

Бях започнал четенето на романа още през 2011, после го прекъснах някъде в началото, при изоставянето на детето от каруцата, после на няколко пъти отново препрочитах пак до същото място, не можех да се концентрирам и да продължа.
Най-сетне, тази есен, прочетох целия роман. Сега, дали ми хареса? Има ли значение? Все пак – да, хареса ми. Интересен е, концептуален е, повежда те по много пътища, разкрива ти възможни лабиринти. Като мисъл на Жак Дерида е. Но точно както и при Дерида, сякаш цялото говорене е леко самоцелно, всичко прилича на игра на думи повече, отколкото на действително откритие. Да, животът е и игра и играта е живот. Но все пак... Може би проблемът е в мен – вече нищо не ме трогва и запалва. Почти всичко в романа ми харесва, но ми липсва тръпката. Шегувахме се наскоро, че трябва да се направи нов жанр – счетоводен роман. В този жанр повествованието ще се води от счетоводна гледна точка – бюджетни пера, приходи, разходи, баланси и т.н. А най-забавното е, че „Физика на тъгата“ може да се яви предвестник на тази нова естетика.
Но романът има стотици страхотни попадения и фрагменти, искаше ми се да съм си ги отбелязал, но ме домързя, може би романът ме е заразил с меланхолията си, нали за емпатия се говори – неутриното на негата ме е зашеметило. Има и наистина трогващи и искрени моменти. Много ми хареса историята с престоя на героя в град Т., в мазето. Напомни ми за героя на „Естествен роман“, който се крие в тоалетната, когато му дойдат гости. Хареса ми и историята на Жулиета, чакаща Ален Делон пред киното в малкия забутан град. Реалистична и приказна едновременно история. Историята за детето в мазето и всичко за Минотавъра също са завладяващи и подтикващи към размисъл. Да, лабиринтът и бичата глава са навсякъде. Но не е ли всичко навсякъде? Не можем ли да открием същото с всеки произволен символ? Епизодът с Маламко ме накара да се разсмея от спонтанен възторг, особено финалът – барем и литературата послужи за нещо (парафразирам).
Дадох си сметка, че писането на Георги Господинов е ориентирано към синтагмата, към словосъчетанието. Сякаш всичко се разказва, за да може в крайа сметка да се компресира до изненадваща комбинация от два елемента, единия принадлежащ на другия – „физика на тъгата“, „световната есен“, „ухото на лабиринта“, „мухите на 60-те“, „жената на август“ и т.н. На моменти това ми действа леко неприятно – сякаш е някакво фразьорско състезание по остроумие. Но от друга страна и аз обичам имената, заглавията, и разбирам желанието те да бъдат изпълнени с вътрешен живот. Например, когато бях малък си мислех, че в „Цар Плъх“ става дума за плъх, който е станал цар. Детска книга за възрастни. Не метафора или алегория, а буквален разказ за животното, но написан не непременно за деца, говорещ за истински неща, случващи се в нашия свят.
Изобщо, романът (ако е роман) е със сигурност ценен и богат. Че не успя да ме затрогне крайно много не е лошо – това е и смисълът му, той се опитва да затрогне самия себе си, да наддума смъртта, да я забаламоса като Шехерезада, да генерира живот от нищото. И в този смисъл читателят става съоткривател и съпреживяващ, емпат. Той съпреживява опита на писателя да трогне самия себе си. Яко, а?


Вижте всички мои ревюта

Няма коментари:

Публикуване на коментар