понеделник, 29 август 2016 г.

ПОСЛЕ, бр. 2 / 1995 г.

"После" е първото псевдо-вестниче, което правех. Размножавах го на ксерокс и го разпространявах сред познати. Първите му броеве са още от 1992 г. Този тук е късен, не съвсем типичен за стила на "После" - твърде мрачен е. Личи си влиянието на тийнейджърската култура. И все пак...

Можете да изтеглите броя с оригинлните страници от тук. А тук ви представям препечатка, за по-добра четивност.



ХОТЕЛ "ДЪБРАВА"


Фейлетон от Явор Петков
Рубрика „Из творчеството на Мрачния Чипике“


маше не много отдавна едно хотелче на име „Дъбрава”. Само че не беше хотел като хотел. Много рядко свестни хора отсядаха там. Просто избягваха да минават край хотелчето. Горкото! Всички го отбягваха, всички го мразеха. Майките, за да сплашат децата си, които не си изяждат супата, казваха:
- Изяж я, изяж я, че иначе ще те пратим в хотелчето!
И това наистина действуваше съкрушително. Децата се преобразяваха. И така си живееше хотелчето – мразено и самотно. И донякъде си го заслужаваше. И не толкова то, колкото персоналът, който го обитаваше. Наистина, едва ли другаде по света може да се намери друг, по-кошмарен екип.


Администраторката беше застаряваща алкохоличка, страдаща от склероза и имаше умствени увреждания. Сутрин щом станеше от леглото, първата й работа беше да си налее малко джин или водка. След това се настаняваше охотно пред телевизора, пускаше си някой филм на ужасите и се хилеше до вечерта. Носеше винаги къса поличка и фина копринена блуза. Лицето й обаче съвсем не беше толкова красиво. Цялото беше набръчкано, лигите й течаха, а спластената й посивяла коса висеше на абсурдни кичури.







Управителят пък беше възрастен дядо. Беше стар комарджия, джебчия, обирджия и страдаше от клептомания. Щом в хотела пристигнеше гост, управителят го дръпваше настрана в асансьора. Любезно, но не търпящо възражение му казваше:
- Да джътнем едно покерче, а?
А уж като млад бил същински джентълмен. Сега приличаше на същинско плашило с костюм и вратовръзка, с пеликанска гушка и малки свински очички. Няколко кичурчета коса се мъдреха на голото му теме.









Виж, камериерката беше свестна жена. Не беше простачка, беше с две висши образования: математика и право. Лошото й беше само, че много пушеше. Непрекъснато държеше кутия цигари, все кашляше с прегракнал глас. Беше фина женица на около трийсет и осем години. Имаше къса руса коса и бледи вежди. Беше кротка и добродушна, услужлива.












Пиколото беше известен сваляч и женкар. Той владееше до съвършенство ухажорското изкуство. Ала имаше поне десет любими и на всяка повтаряше, че тя е единствена за него. Когато приятелките му бяха далеч, той се опитваше да сваля администраторката или камериерката.
Всъшност персоналът се състоеше от четирима души: управител, администраторка, камериерка и пиколо. Ала дори и само тези четиримата можеха да подлудят човек.













Но нещастието дойде, когато аз отседнах в хотел „Дъбрава”. Не зная защо реших да го направя. Просто ми стана жал за тях, че никой не им посещава хотела, че са самотни. И аз се отбих до администрацията. Администраторката крещеше и отпиваше от едно шише с уиски.
- Моля ви, госпожо, искам да отседна във вашия хотел – казах аз.
- Аааа, добре! Ето сега ще ви запиша! – извика администраторката – Наричайте ме Първолета. Как се пише „а”?
- Но моето име не съдържа „а”.
- А как се казвате?
- Явор Петков.
Първолета нищо не каза, а старателно почна да пише. Написа ми името и се излегна пак с бутилката уиски.
Аз отминах натам. Пиколото грабна куфарите ми и без дори да каже дума изфуча нагоре по стълбите.

Зададе се управителят.Хвана ми ръката, разлюля я наляво-надясно и каза с басовия си глас:
- Добре дошъл! Заповядай горе в четиристотин и петнайста стая.
Качих се там. Беше хубава, кокетна малка стаичка с легло, камина, масичка и прозорец. До масата имаше два люлеещи се стола. Голям розов абажур на лампа стоеше върху нощното шкафче. Седнах на стола и се залюлях. В миг се разтресе цялата стая и от тавана изпадаха няколко тухли.
- Добре, добре, спирам!
Легнах на леглото. То адски заскърца. Застинах като труп и така заспах. Докато нощта бавно се спусна. Завиха нейде чакали.
Някъде към четири часа през нощта ме събуди силен шум от бормашина. Отворих предпазливо вратата. Навън стоеше администраторката и пробиваше съседната стая. Пееше си някакви далечни цигански романси. До нея стоеше една възпълничка „лелка” с рокля на цветенца, която се хилеше с беззъбата си уста, чакаше.
- Какво правите посред нощ тук, моля ви?! – казах аз съдрито.
- Ооо, добър ден, господине – обади се лелката – аз съм госпожица Гъвораша, така се казвам. Нещо вратата заяжда, та затова я пробиваме. Аз много държа на съседите и затова нека не се караме, да си стиснем ръцете.
- Да, добре, добре – казах намусено аз.

В това време Първолета проби бравата и надигна една чашка с коняк. Г-ца Гъвораша отвори вратата си, изхили се и си влезе. Аз също.
Легнах си и таман затворих очи когато видях, че през тънката хотелска стеничка се промушва острие на трион. Острието описа квадрат и се получи прозорец към другата стая. От там се показа Гъвораша и извика:
- Аз много държа на съседите! Сега ще можем да си говорим непрекъснато!
Ужас! Защо ми трябваше да се наказвам така, като отсядам в това противно хотелче!
Страшно разярен и по пижама излязох навън, в гората. Да се разходя. Ужас! Тези хотелиери жал нямат ли?!
Изведнъж се обърнах назад и видях, че Гъвораша тича след мен. Не, и тук ли ме преследва!?

„Гледай сега каква шега съм им скроила!”, каза тя и посочи към хотела. Каква ли ужасия беше измислила? Страхотен гръм разтресе хотел „Дъбрава”. Той затъна в пламъци. Гадост. Гъвораша беше поставила бомба със закъснител. Тя легна на земята и се запревива от смях. А аз крещях и бягах по пижама към София и оттогава щом чуя думата „дъбрава” винаги ме обхваща, обзема ме ужас.

ЗЛОТО ЗЛО



Разказ от Явор Петков
Рубрика "Материал за мислене"

ъгла се стелеше около къщата на Вара, бедната вдовица. Беше страшно, мрачно и тягостно. Изпод стрехите на къщите се обаждаха капчуци. И точно в тоя мрачен ден Вара роди своите малки бебета. И двете бяха момчета, ревяха и плачеха гласовито. В него ден Фогарис и Вара бяха на върха на щастието.
Двамата трудно отгледаха децата си. С мъки и несгоди. Кръстиха ги Лотом и Гован. Лотом още от малък трябваше да преживява низ от трудности. Но беше винаги добър, никога никому не правеше зло. Обратно нему Гован беше зъл и надменен. Затова Вара много се тревожеше. 
Когато станаха на петнайсет години, двамата братя се откъснаха от „гнездото си“ и поеха по своите пътища. Така гласеше законът.

Лотом веднага се залови за работа – изучи се и стана учител в гимназията. Построи си къща на един хълм, ожени се и заживя щастливо. А Гован? Той бездействуваше. По цял ден хулиганствуваше по улиците, биеше се и пушеше. Дори започна да краде от златото на княза. Всеки ден отиваше тайно до вратата на хазната, преправяше се на бабичка. Почерпваше стражите с отровен локум и после си пълнеше чувала със злато. Криеше го в мазето и никой не знаеше за богатството му. Ала веднъж чувалът му се скъса и от дупката изпадна една момета. Едно хлапе я видя и избяга да разкаже на хората.
Гован се уплаши, че ще го оберат. Взе всичко злато, което имаше, и пое към планината, към дивия лес. Ала бавно напредваше, макар че тичаше, защото златото беше много тежко. В това време стражите на княза бяха тръгнали да го търсят. И когато Гован се изкачи на върха, стражите го забелязаха. Един от тях стреля и го улучи в крака. 


Човекът падна на земята и запълзя към къщата на брат си. Заваля дъжд, стъмни се и облаците затулиха кървавите му следи. Преследвачите се отказаха да го търсят и се върнаха в двореца.
Валеше като из ведро. Гован сякаш вече плуваше в дъждовна вода. Добра се до Лотомовия дом. Лотом прие брат си на драго сърце. И тъй, Гован заживя при брат си.
Като гледаше парите на момъка, Гован съжаляваше за изгубеното злато в дъжда. И тъй, веднъж той посегна към ножа си и се приближи към брат си докато спеше. Вдигна острието и ожесточи физиономията си. Постоя така една-две минути и омекна. Сълзите му потекоха и се разрида. Лотом се разбуди и рече:
- Какво ти е, братко?
- Остави ме на мира! – изкрещя гневно Гован и излезе в градината. Вдигна ножа и... се прободе в сърцето.
Когато Лотом пристигна, почвата се беше напоила с кръв. Беше късна нощ, когато един дребе човечец взе торбичката си със себе си и пое на север, все на север.


Няма коментари:

Публикуване на коментар