неделя, 27 март 2016 г.

Орлов мост

"Орлов мост", роман от Владимир Зарев




В началото бях силно отблъснат от диалозите и най-вече диалозите в чата. Неестествени ми се сториха. От една страна, твърде литературни и помпозни, нехарактерни нито за поколенията, за които сатва дума, нито за стила на разговорите в чатовете. Да не говорим, че чатове вече от доста години не се използват. Да, това би могло да е Фейсбук, но във Фейсбук не се срешат имена като Пазителката и Класната-Тиранин... Струва ми се, че авторът можеше да направи по-внимателно проучване на тези реалности.
Диалозите между героите са в същия неестествен стил. Например, санитарят ром в психиатрията използва думи като „суперско“, което явно трябва да маркира ромската му реч, но на практика никой ром не говори така, още по-малко санитар, говорещ за възрастен пациент... Изобщо всеки човек, по-чувствителен към различните регистри и социолинвгистични особености на съвременния български, би намерил, според мен, диалозите за неубедителни.
В хода на романа обаче забелязах, че това е умишлен похват. Понеже всички герои се изразяват горе-долу така, както се изразява и разказвача, условността е заявена, илюзията за достоверност е пречупена, въведен е ефект на отчуждение. Разбира се, че не героите говорят, а разказвачът ги имитира, изиграва ги пред нас със своя език. Така всъщност текстът започва да прилича на един дълъг монолог. Този похват според мен „спасява“ диалозите и придава на романа един допълнителен важен щрих.
Иначе ми харесва психологическата дълбочина, постепенното разгръщане на персонажите – те са майсторски и те карат да се замислиш за доста неща. Безмилостен е Зарев към съвременна България, към политическата й класа и ценностите, които тя възпитава, което също ми харесва.
Не мога да не отбележа някои почти комични изброявания на марки, магазини и реалии. Разбирам, че романът се стреми да е нещо като фреска на времето, но някак си уточненията, че героинята ползва само еди-коя си марка почистващ препарат, защото не оставя следи, или че героят си е купил печено пиле от топлата витрина в „Била“, или че Юлия и Милена похапвали донъти от „Била“, които били пухкави и вкусни.... ме караха искрено да разсмивам. Не знам каква е функцията на тази детайлност, но ми се струва, че авторът споделя и нещо от своя кулинарен и битов живот. В което няма нищо лошо – просто малко странно се асоциира с темата на романа.
Героят Павел ми е малко неубедителен – да рискуваш да си навлечеш гнева на главореза Тони Мазето, за да разбереш дали Стенли има любовница, при положение, че можеш да го разбереш и сам, ако например посетиш фитнеса...
Но въпреки всичко, романът ми хареса и може би някой ден бих го прочел пак. Заради силния и увлекателен почерк на автора най-вече. Но и заради историческото свидетелство, което оставя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар