понеделник, 4 януари 2016 г.

“ПРАШКА” ОТ ЙОРДАН РАДИЧКОВ

“Прашка” е повест от Радичков, издадена през 1979 г. Това е първата повест, която чета от Радичков, преди това съм чел сборника разкази “Нежната спирала”. Впечатлението ми беше за странен, много шантав, малко поучителен, и доста ехиден автор. Тази повест потвърди впечатлението, но към него се добави и това, че всъщност е един малко тъжен автор. Ехидността му идва тъкмо от песимизма, който крие в себе си. Уж пише за човека, за стремежите му, за природата, и т.н. а всъщност разкрива един дълбоко хаотичен и жесток свят, свят в който предметите господстват, с цялата си безсмисленост и еднозначност. Един сартровски свят.
Но си мисля, че това господство на предметите, което откриваме навсякъде (в многото описания на къщи, уреди, местности, и т.н.), тази предметна конкретност, е косвена нападка към диалектическия материализъм, към бездушната циментна плоскост, в която властта е започнала да превръща страната (всъщност това се усеща повече във “Всички и никой”, за която ще бъде следващият пост). А той е достатъчно възрастен, за да помни тази страна и от преди това. Радичков е бил убеден комунист, но е бил и критичен (какъвто би трябвало да е всеки честен човек). Остротата и ехидността на прозата му подсказват много ясно тази критичност. Непрекъснато се разхожда по тънката лайсна, по острието на бръснача – не критикува открито, а просто описва. Читателят очаква да се появи някакъв смисъл, някакво послание, но не се появява нищо – просто безкрайни описания на предмети и отвреме-навреме някое стряскащо трагично събитие. Едно особено напрежение витае в повествованието – сякаш всеки миг върху ти ще се стовари бръснач. Светът е див и опасен в неговите разкази. Дори най-обикновената селска къща е опасна.
Иначе “Прашка” е трогателен текст. И пълен с въпросителни.
Подбрал съм някои пасажи, които особено много ми харесаха. Публикувам сканирани страници от изданието от 1979 г., за да се хареса и на хипстърите. Тези откъси често са отклонения от основната нишка. Някои са си самостоятелни мини-есета.
Сценката с ковача Рамо








































Сценката с пропастта (главният герой Левачко разказва за пропастта, до която е сядал с дядо си). Ето тази сцена си е страшна. Но и много човечна някак.
















За родното село
Какво е национализмът, какво е патриотизмът, какво е нацията? Какво наричаме ние народ и принадлежност, питам аз?





































Псуващите момчета





































Бягството на Леввачко

(сетих се за надписа “Бубачко е избягал”, написан с тебешир на една стена на бул. “Патриарх Ефтимий”; този надпис се задържа много дълго време; очевидно, се позоваваше на героя Бубачко от един комикс в сп. “Дъга”; до този надпис имаше друг – “Лекуване на неприятности. Само за почитатели на Робърт Смит.”; това май беше кооперацията, в която живее Насо Русков; дали е случайно?)
Левачко, след като избягва от селото си, отива в града при учителя си, Апостолов, но го намира мъртъв, докато гледа документален филм със свое участие по телевизията. Левачко тръгва сам по улиците на града и изчезва. Не се връща повече.






Гледката от градския хан

Ето един анализ на града (чак пък анализ!), зад който се прокрадва леко неодобрение към урбанизацията.



































Учителя по гимнастика Ангел Вентов
Разказвачът се среща с учителя по физкултура. Това е откъс от разговора им. Откровен бъзик със социалистическото образование.





































Финалът
Така завършва повестта. Тук би трябвало да стане защо повестта се казва “Прашка”. Защото Атила (едно хулиганче от селото на Левачко) носи прашка и чупи с нея прозореца на Апостолов. Какво означава това – идея си нямам.





































Сигурно повестта може да се интерпретира символично, митологично и т.н. Неслучайно имената са особени – Левачко, Опекунина, Отченаш, Атила, Апостолов, Ангел Вентов… Има върху какво да се разсъждава. Но мен този тип анализи не ме привличат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар