неделя, 2 юни 2019 г.

Comment mettre les cordes à une guitare de sorte qu'elle ne se désaccorde jamais

L’image contient peut-être : texte

Endroits pour pique-niquer

1. Le parc riverain qui longe le Saint-Laurent à la lisière de Verdun, là où commence Lasalle. Accessible en marchant jusqu'à la rive à partir du métro Verdun, puis en prenant la droite jusqu'à la naissance de Lasalle.

2. Les espaces verts le long du canal Lachine, accessibles depuis le marché Atwater, en traversant le pont, puis en marchant à droite.

3. Le parc Girouard à Nôtre-Dame-de-Grâce

4. Le parc King George à Westmount

Refuges de lecture

Je vais noter ici les endroits de ma découverte qui se prêtent particulièrement bien à la lecture - des parcs où se réfugier avec un bon livre en main.
Voici mes trouvailles à date :

1. Parc Jean-Duceppe (Angus)
2. Le parc riverain qui longe le Saint-Laurent à la lisière de Verdun, là où commence Lasalle. Accessible en marchant jusqu'à la rive à partir du métro Verdun, puis en prenant la droite jusqu'à la naissance de Lasalle.

събота, 2 юни 2018 г.

Конкретизъм и религия

Свърши ерата на изкуството, което директно говори за екзистенцията и за онтологията. Времето на експлицитно философското изкуство. Дълго време то бе смятано за най-висшата форма, а жанровите литератури бяха натиквани в ъгъла на долнокачествената, продажна литература - онази, с която немислещите запълват свободното си от работа време. Днес жанровата литература е все по-реабилитирана, към нея се подхожда все по-сериозно. Защо това е така?
Защото да говориш директно за нешата е форма на shortcut - снасяш философията на готово, смляна, пакетирана, облечена в добре звучащи думи. Това е близко до митивационната реторика. Да кажеш "смисълът на живота е ..." е лесно. Това е просто едно изречение. Трудното е да направиш нещо, от което имплицитното заключение да бъде  "смисълът на живота е ...", и то такова заключение, което не може да се сведе до едно или две изречения. Заключение, което се изживява, а не формулира. С други думи, по-добре е да разкажеш една история, вплетена в мрежата на конкретните изживявания, на една съвсем конкретна и неуниверсална реалност - например реалността на един общински чиновник, или тази на един следовател, или тази на един гангстер. А не тази на писателя, философа, Човека по принцип. Животът не е по принцип, той винаги е конкретен.
Всички тези мисли ми дойдоха докато слушах Massive Attack. При тях вокалът никога не е на преден план, той никога не е водещият, обявяващият на всеослушание, никога не заема менторската позиция на фронтмена. При тях вокалът е вплетен в своята собствена реалност - пее за любовната си мъка или за житейските си размисли, но те са размислите на малкия човек, съществуващ на едно съвсем конкретно, дребномащабно ниво. Вокалът не е поет на екзистенцията, той е поет на момента. Той не прави мост между дребното и голямото, между ежедневното и вечното - той се простира единствено в рамките на ежедневното. Това не означава, че песента му е лишена от вечност, от едромащабен смисъл. Просто този смисъл остава скрит, недосегаем. На човека му е дадено само ежедневното. Той не разбира всевишното. Това е великото при Massive Attack. Не само при техните авторски песни, но и при кавърите, като Be Thankful for What You Got.

Though you may not drive a great big Cadillac
Gangsta whitewalls
TV antennas in the back
You may not have a car at all
But remember brothers and sisters
You can still stand tall
Just be thankful for what you got


Посланието на песента е ясно, то е философско, но по един конкретен начин. Вокалът пее на своите братя и сестри, не на човека по принцип. Пее за своите братя и сестри, вплетени в едно съвсем локализирано битие - това на американските гета.

Всъщност тук се усеща една поетика, която по-късно хип-хопът ще въплъти напълно. Хип-хопът не разделя частното, моментното от вечното. Той е самата екзистенция. Той всъщност е наследник на блуса, който е в основата на цялата тази история. Блусът не е само чернокожа музика - той се е зародил от контакта на чернокожите с индианците - отритнатите и потиснатите от белите, маргинализирани, необразовани, но разполагащи с едно много по-мощно от пушките, банките и дори алкохола оръжие - искреността.

Трип-хопът на Massive Attack е наследник на хип-хопа, но е един леко интелектуализиран twist, един страничен поглед към хип-хоп субекта. При тях  субектът е като герой от филм - той е поставен в един по-мащабен контекст. Той говори за своя живот, а в това време се развихря цялата сложност и неразчленимост на битието - пейзажът се променя, въздухът се нажежава, някъде другаде хиляди други водят своето съществуване. Неслучайно в един от по-късните клипове на групата виждаме жилищен блок. Съществуването е многопластово, фасетъчно, всеки е в своя филм. Една катедрала от човешки животи.

И тук стигам до магията на тази музика. Тази поетика, тази есстетика винаги ми се е струвала особено пленителна, next-level поетика. Тя е ембиънт в смисъл, че не е поетика на първа, а на втора степен. Метапоетика. Поетика, която е надскочила наивната претенция да твърдиш, да определяш, да квалифициращ. Поетика, която знае, че си глупав, че си никой. Ти не си човекът-глас, не си логоцентричният наивник, а  си просто парченце от голямото нещо, прашинка от всемира, прозорец в катедралата на живота.

С други думи, тук естетиката среща религията. Massive Attack  и хип-хопът са скрито религиозни форми на творчество. Не е ли точно това религиозният подход към живота - да живееш в ежедневното, вярвайки в отвъдното, но без да го профанизираш, без да го свеждаш до купешки теории, облечени в ефектни думи. Думите са лесни - действието е трудно. Изживей историята, вложи живота и тялото си в съшествуването. Откажи се от shortcut-а на абстрактното слово. Конкретността всъщност е форма на религиозност. Завръщането на конретиката е всъщност завръщане на религията.

Ето затова жанровата литература придобива нов смисъл и значение. Да четеш някое криминале може да ти каже много повече за живота, отколкото някой роман, изпълнен с дълбокомъдрени сентенции.